Днес се навършват 114 г. от рождението на Астрид Линдгрен

Астрид Линдгрен е велика личност. Тя е не е само авторка на „Пипи дългото чорапче", „Карлсон, който живее на покрива" и сладкодумна разказвачка на забавни приключения с невероятни герои. През 70-те години на миналия век, когато родителите са смятали за нещо нормално да набият децата си с възпитателна цел, Астрид Линдгрен проповядвала колко пагубно е домашното насилие за формирането на здрава личност, пише adme.ru.

През 1978 г. тя държи във Франкфурт на Майн известното си слово "Никога повече насилие", което обикаля света и година по-късно в Швеция е приет закон за забрана на физически наказания върху децата. С простички думи в благодарственото си слово по повод наградата за мир на германските книгоразпространители Линдгрен разказва как агресията се корени в началото на нашия живот - в детството...

"Мисля, че трябва да започнем от самото начало - от децата! Те скоро ще управляват тази планета и ще решават дали да продължат с насилието или да живеят в мир и радост.

Помня какъв шок изживях, когато осъзнах: нас ни управляват обикновени хора, които не разполагат с дара на божествена предвидливост или нереална мъдрост. Те са точно като нас, с техните слабости и страсти, но те имат власт. Защо тези хора вземат толкова лоши решения? Дали, защото са зли по природа?

Не мисля така. Децата не се раждат нито лоши, нито добри. Кой решава дали ще бъдат открити и добри, или закоравели и ожесточени вълци единаци? Това сме ние, техните родители - хората, които са длъжни да покажат на детето какво е любов.

Веднъж срещнах жената на пастора. Тя ми разказа, че когато е била млада и родила първото си дете, не вярвала във възпитателната роля на побоите, макар тогава биенето на деца да е било доста разпространен педагогически метод. Но веднъж, когато синът ѝ бил на 4 или 5 години, направил някаква пакост и жената решила да пристъпи принципите си и да го напляска. Казала му да иде на двора и сам да намери пръчка, с която да изпълни наказанието.

Момченцето дълго не се връщало, а когато дошло, лицето му било мокро от сълзи. То казало: „Мамо, не намерих пръчка, но намерих камък, който можеш да хвърлиш по мен.“

В този момент майката разбрала как изглежда тази ситуация през очите на малкото дете: ако моята майка иска да ми причини болка, няма никакво значение как ще го направи, със същия успех може да го направи и с камък.

Майката гушнала детето и заедно си поплакали. Тя оставила камъка на кухненската етажерка като спомен за това, че насилието не е изход.

Ще попитате: Е, какво ни казвате, че ако спрем да наказваме децата си, ще създадем нов вид Хомо Сапиенс и всички в един миг ще станат добри, а войните ще изчезнат? Не, разбира се, че не. Само детските писатели могат да вярват в подобна утопия. Този беден, нещастен свят се нуждае от купища реформи и промени.
Но децата ни виждат в колко много агресия тъне светът и е възможно да си мислят, че това е единственият начин за решаване на всички проблеми. И точно в този момент, ние, у дома, можем да им покажем, че има и друг път. Това е, което ние можем да направим за мира.

Камъкът върху кухненската етажерка ще ни помогне да запомним: „Не на насилието!“

А. Линдгрен